Оптимистична теория за нашия народ

Оптимистична теория за нашия народ

Думите “българин” и “българска работа” у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът в черните очила на нашето самоподценяване е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко.

“Българска работа”... това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои. ( ...)

Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни е неспособен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими.

Като завършек на всички тези обиди стои теорията за произхода на българския народ, разпространявана в разговори от един син на нашето племе, който със своите дарби и със своята европейска кариера е живо опровержение на собствения си песимизъм. Нашият народ бил образуван през време на преселението на народите от смешението на отделните раси, като всичко, което било физическо негодно да се придвижи по-нататък и което като нравствено негодно било изгонено от племето си, останало тук, за да образува националната ни субстанция. И кръвта, която изпълнила този злополучен етнически агрегат, е същата кръв, която тече днес в жилите ни и която трови личния ни и обществен живот.

Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена! Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност. ( ...)

Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски. Днес ще бъдем смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже “санскритски” значело “сам-скритски”, т. е. таен език, и понеже френската дума tete идела от българското тетю (татю). Ние не можем да правим това въпреки смешния тевтонски пример, защото в широка историческа проекция няма всъщност низши и висши раси, велики и малки народи; защото величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в общественото си развитие; защото общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие.

Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособена охота, трябва да кажем:

Вярно е, че поради неопитност, а понякога и поради недобросъвестност местното ни производство в някои отношения отстъпва на европейското. ( ...)

Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всякакво гризене на съвестта. ( ...) Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване. ( ...) Колко пъти е прилаган законът за преследване незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?

Вярно е по-нататък, че понятията “честност”, “чест”, “доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван “балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. ( ...) Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността ( ...) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? ( ...)

Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава? ( ...)

Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не, както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане.

Тъкмо думите “българин”, “българска работа”, “българско производство” изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. ( ...)

България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост, изобретателност.

Иван Хаджийски

Ръченица по време на Криза

Ако скоро не ви се е случвало да попаднете в истинска селска кръчма, няма как да си припомните, че в истинския разговор участват трима. Единият, който носи тезата, другият - антитезата, и третият - потвърждаващият. Всички останали гостуват, кибичат или се наслаждават на това, което чуват. В този ред на мисли си представете коледна или предколедна сбирка в един истински хоремаг, малко преди или по-скоро след няколко свински вендети. Всичко е приключило, нещата са във фризера, по простирите или в бурканите. Извършителите са въоръжени със собствената си философия и узрялото си вино.
Голямата колизия е за какво можеш да си говориш в края на една година, зрелостна за всички след 1989 г. 18 години ялов преход, увенчан с глобална финансова криза. Обезлюдени къщи, но и хитри британци в съседство, кървавицата, като елемент от българския хемендекс, но и откраднати съчки върху багажника на скърцащия велосипед на съседското хлапе. Оглозганите камъни от комшийския дувар, но пъстрият замък в края на селото. Гърмящата радиоточка в двора заедно със сателита и кръшното квазисопрано от другата махала. На фона на този пейзаж селският законодател заседава.
И каква я свършихме толкова години, аха да му хванем края, а то пак в началото, започва авторът на тезата, защото темата е позната на всички. Вече два месеца, докато капят листата на орехите и зрее виното, точката гърми за кризата. То първо я нямаше, после идваше, после спря да пие вода в съседство, а сега пристигнала, казва вносителят на разговора. Така е, да - въздъхва потвърдителят, който същевременно следи как ще се развие контратезата. Абе, криза, не виждаш ли, че паднаха бензинът и нафтата, ако това е криза? Аз не искам просперитет, защото до сега само ни говореха как вървим напред, а в портфейла ми само попското календарче лъщи! Ами така си е, казва потвърждаващият. Ама утре, като излезе синът ти от работа и не се върне, като съкратят жена ти, а на дъщеря ти турят половин работен ден, какво ще стане? Пак тежка зима, пак глад и отново ще търсиш как да издрапаш! И ти си прав, ето кооперацията... Какво кооперацията, там ишлемета и алъш вериши на бартер... Да, ама за всички има! Как за всички, не ти ли узря главата, че това е за без пари, виж къде отива и как ги разследват сега, пиши я бегала. Да, те и училищата закриха, сега и кооперациите, после и нас. И ще кажат корупция с речните корита, после и ловът ще забранят! Ами да, как забраниха ракията! Ти колко направи през тази есен? Аз ги докарах до 70 литра. Добре, че бабичката е пъргава и щъка из корията да събира джанки, защото гроздето го запазих за вино, нали в града за вино само говорят и реколти търсят. Изтъргувах го!
Абе тази година оцеля, ама догодина на кой ще му е до твоето грозде, на кой ще му е до наше село, всичко потъва! Не може “Дженерал моторс” да съкращава хора, “Фолксфаген” да спира производство, да изчезват банки, създадени преди 200 години, и ти да си добре, не може! Ей го и царя - голям бизнесмен, с колко идеи дойде - увехна! Ами БСП-то я ги виж - Станишев и Масларова! Ами Бойко Борисов...


Оттук нататък размерът на кризата придобива две измерения - заплатите и пенсиите. Дори потвърждаващият в полемиката изчезва, защото в разговора се включват всички хора от всички маси. Няма ръченица. Картината на Мърквичка, купена от мастит бизнесмен за баснословна сума, може да е само тапет на фона на живата мъжка риторика. Примирените глави насядали около неговите маси, сега са израснали в информирани капацитети, чиито коксартрозни ръце обаче могат да махат само нравоучително. Затова по улиците излизат техните правнуци. С тази подробност, че те нямат вътъка на земята, но за сметка на това носят интелигентността на свободата.
Всеки търси отдушник. Дядовците търсят философския камък на кризата, защото откакто се помнят, щом си направят тил в мазето, килера и обора, светът спира да е толкова кокошкарски. Тогава и за криза можеш да поговориш. Бащите мълчат, защото от криза нищо не разбират, те четат, слушат и влизат в контекста. Синовете не помнят. Те се страхуват, затова може би ще действат. Но може би ще замълчат. Внуците обаче усещат, че по време на криза идеи няма, следователно липсва мотив, а когато няма мотив, няма и локомотив, казва потвърдителят на останалите тези! Който между другото за първи път изказва мнение, с което буди известно мълчание в кръчмата.
Не е скучно тук, само на моменти е малко тъжно, казват Стив и Дейв на завалян български. На тях не им пука, че ще ги изтипосат с имената им, защото просто не им пука. Те обаче са най-притеснени от световната финансова криза. Мирните си къщурки в тихите идилични местни села те са купили с ипотека в Кралството, която изплащат или с авоарите от пенсионните си фондове, или със социални помощи. Точно тези две звена кризата в развитите демокрации може да засегне. Затова Стив и Дейв от ухилени европейци се трансформират в кисели британци. Техните съседи, които малко преди това вече ги приемат за съселяни, ги успокояват с местни проблеми, така да се каже разголват историческата същност на региона.
Спокойно момчета! У нас потенциално всеки е застрашен, независимо какви данъци плаща. Може и вие от нас да сте прихванали, нали знаете, че ние, българите, сме много опасни елементи. Защото с който и да се захванем, рано или късно го унищожаваме. И припомнят стар виц, чиято последна интерпретация е свързана с Европейския съюз. Тази легенда обаче англичаните са чували, затова истински надават ухо, когато става дума за взаимоотношенията кмет - прокуратура. Ей това се случи при нас, пуснаха кмета на прокуратурата, защото заменил мазе за гора. Това обаче си е част от местната криза. Вие защо не си купите апартаменти в Търново, а в село живеете, питат местните. Защото мой братовчед си купи гарсониера в Банско по интернет и сега не знае какво да прави контрира Стив, нито да живее, нито да си пее.
Истината е, че щом законът позволява, всеки се забавлява!
Щом искаш да вървиш, значи можеш да се защитиш, казват англичаните с шекспировски щрих в българско ямбическо заключение и прекарват популярността на Б. Борисов като продължение на темата.
Тази стръв разпалва страстите сред нашите хора. Хем искат да говорят за Бойко Борисов, хем това, което знаят, е само от медиите. В телевизиите го гледат всеки ден и цъкат, но той само по София ходи. Ами нали е кмет, да не е апостол, казват част от хората, които пресушават втора кана вино с лимонада. Да ама нали партия има и ние искаме да разберем колко разбира той, казва другата половина. Идват избори ще разберете, заключава мъжът зад тезгяха, който в картината на Мърквичка е в ролята на зрителя, т.е. не съществува. Той не вкарва нито теза, нито антитеза, нито потвърждава, той наблюдава, негодува или се възхищава, може би... но нищо не му убягва от погледа.

Марина ПЕТРОВА